PISA 2009 и неграмотността на българските ученици

В последните няколко дни медиите отделят голямо внимание, за което ги поздравявам, на проведеното през 2009 международно проучване сред ученици на 15 годишна възраст, наречено PISA. Резултатите от проучването не са добри. Бих искал да споделя и моята гледна точка, защото училището по роботика “Robopartans” бе създадено в края на 2009 година точно, защото проблем имаше. Когато организирахме неговата дейност, се запознахме с проучването PISA 2006. Както сподели премиерът – “Нещо не е наред в системата, за да има неграмотни ученици, защото се дават много пари за образование”. Хубавото бе, че ние знаехме какво не е наред, а в PISA 2006 бе и систематизирано по много добър начин.

PISA (Programme for international student assesment) е международно проучване на уменията и знанията на ученици в средното училище. Провежда се в над 60 страни и въпреки многото различни образователни системи дава много точна представа за уменията и знанията на учениците във всяка една от тези страни. Провежда се веднъж на няколко години. Обхваща различни теми и последното такова проучване бе проведено през 2009 г. с резултати, които излязоха през 2010 г..

PISA 2006 заключи, че българските ученици са доста зле по математика. PISA 2009 показва, освен всичко друго, че те не могат да извличат, тълкуват и осмислят информация. Попаднах на много добро интервю във в. Дневник с Ева Борисова, председател на асоциация “Родители”, което дава представа защо резултатите са такива и къде са проблемите в системата. Аз искам да ви разкажа как в “Robopartans” и ТУЕС търсим решенията.

1. Учениците трябва да могат да грешат – в процеса на обучение на учениците трябва да се оставя възможност да бъдат оригинални, да пробват и да грешат. Грешките не трябва да се наказват. Разбира се, да грешиш и да бъдеш оригинално мислещ не са едно и също нещо. Но ако не си подготвен за грешката, ако не знаеш какво е и как да я преодоляваш, как да извличаш резултатите от нея, никога няма да достигнеш до нови решения. Смята се, че Томас Едисон е направил 10 000 опита преди да достигне до светещата крушка. Той не се е провалил. Просто е пробвал 10 000 неработещи решения преди да достигне до работещо.

2. Учениците трябва да могат сами да формулират проблема и да търсят решението му – преподавателите в Robopartans и ТУЕС не даваме отговори. Само задаваме въпроси. Как изглежда една задача по математика от 5-ти клас: Две лодки със скорост А и Б се движат една срещу друга по река, чието течение е В. След колко време ще се блъснат? Решението на тази задача се състои в просто заместване на някакви цифри в някакви формули, които, повярвайте, малко от учениците помнят след това. В реалния живот нещата просто не изглеждат така и затова ще дам пример със задача в занятията по роботика: Четири робота са наредени по периферията на един кръг. Кой робот първи ще направи една пълна обиколка на кръга? – И тук става интересно. Защото ние не знаем от какво зависи бързината на обикаляне на кръга. Всъщност може дори да не осъзнаваме какво означава да се движиш в кръг. Възможно е и другите роботи да ти пречат. Тук трябва да формулираш проблема за своя робот и да намериш решение на своя проблем. А най-хубавото е, че накрая роботите се пускат и резултатът е видим. Колко от децата, решаващи задачи за лодки, са се возили в лодки?!

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=__kjv9p0zGs&feature]

3. Споделянето добавя повече смисъл в наученото, а в българското семейство все по-малко отделяме време за споделяне – тук мога да попитам родителите. Колко от вашите деца в последните няколко седмици са се прибрали вкъщи и са ви разказали какви невероятни неща са учили по физика, например? Или разговорът се състои в “Какво правихте днес в училище? – Нищо, Ники се сби с Димитър, а госпожата изгони Георги от час”!?! В занятията по роботика децата сами работят с роботите, но не разполагат с точните думи след това да обяснят на родителите си какво са направили. Затова преди края на занятието им даваме възможност да обяснят на преподавателя какво са правили и какво са научили днес. Резултатите са понякога потресаващи. Например преподавателят изпраща детето и родителят се опитва да разговаря с преподавателя, но ученикът взима думата с “Татко, знаеш ли какво правихме днес”. И започва да разказва. Още по-интересно съм се чувствал, когато на следващото занятия таткото дойде и ме помили да му покажа какво толкова сме правили защото ученикът само за това е говорил. В семейството трябва да се споделя.

4. Университетите трябва да слязат от пиедестала на собственото си величие – при последния ми сблъсък с университет само преди няколко дни останах доста раздвоен. От едната страна са младите и дейни момчета и момичета, които усещат, че нещата са в техните ръце. От другата страна стоят “другите”, които в прав текст заявяват, тук цитирам: “Крайно време е държавата да каже, ще правим ли роботика или няма да правим, ще имаме ли икономика или няма да имаме”. Което в подтекст означава: “ние сме толкова велики, че само държавата да каже и можем страшна роботика да направим в България”. Извинявайте, но не сте толкова велики. И това е грешен начин на мислене, защото не “държавата”, или “министерския съвет” или “президенството” ще кажат каквото и да било. Трябва ние да го направим и трябва да забравим този начин на мислене. Той е от една друга епоха.

Разбира се тези 4 точки са само част от проблемите. Решаваме и много други. Знам, че образованието изисква време и резултатите от каквато и да е дейност ще се усетят на по-късен етап. В момента ние усещаме горчилката на последните (според мен повече от две) десетилетия. Смятам по един или друг начин да променим това.

Related Posts

Leave a comment