До Вашингтон и назад (част 2)

До Вашингтон и назад (част 2)

След като пристигнахме на летище Дълас във Вашингтон, трябваше да изчакаме да се съберат всички отбори, за да могат организаторите да ни закарат до общежитието, в което трябваше да бъдем настанени.

Мислехме си, че ще ни вземат с бус, автобус и т.н., но НЕ! Дойде жълт училищен автобус!!! Типично американски и в този момент наистина разбираш къде си.

Пътуването от летището до града беше страшно дълго. Движехме се с този жълт училищен автобус по магистрали 2-3 пъти по-големи от нашите с 2-3 пъти по-лошо отводняване от нашите. (спука се да вали в рамките на 2 часа) Шофьорът изглежда имаше бърза работа, защото скоростта определено не беше съобразена нито с пътните условия, нито с това, че автобусът беше поне от 90-та година.

Стигнахме до тук:

И в тази сграда разбрахме колко точно организаторите са се нарамили със задача, чиито размери не разбират. Прекрасното беше, че успяхме бързо да организираме децата и да ги заведем до стаите им. Проблемът дойде вече при организирането на втория ментор и целия ми престой около състезанието. Предварително бяхме платили $400 за моите нощувки (на фона на $200-300 на останалите). Беше ясно, че ще бъда настанена в кампуса на Американския университет (а децата и Иван са в университета Джордж Вашингтон). Оказа се обаче, че тези университети не са на разстояния един парк, а на 10км един от друг. 3 часа чакахме с Иван шътъл, който ни обещаваха, че ще дойде след 10-тина минути. Накрая решихме, че Иван ще дойде да ме изпрати с метрото до мястото, където ще спя, тъй като и без това щеше да трябва на следващата сутрин да се оправям сама. Стигнахме до спирката на метрото, която уж беше пред Американския университет. Още един факт, който не подозирахме беше, че Американския университет има кампус, който е с размерите на Перник сигурно. Действието се развива в 10 вечерта. Стигайки до централната сграда, не намерихме никого. Започнахме да звъним на „спешните телефони“, които организаторите ни бяха дали. Никой не вдигна. Спешни…

Случайно намерихме едно момче, което ни упъти към общежитията на Американския университет. Оказа се, че трябва да хванем безплатния автобус на кампуса за 5 спирки. 5 спирки! В крайна сметка успяхме да намерим въпросното място и да се настаня. Изпратих Иван обратно към другото общежитие с шътъла, който магически се беше появил. Върнах се в стаята и се оказа, че ще съм съквартирантка с една бразилка, която не говореше и дума английски. Забавно.

С няколко думи… организаторите бяха оставили всички втори ментори на произвола на съдбата и да се оправяме тотално сами. От следващата сутрин нямаше предвиден транспорт за нас и по някакво стечение на обстоятелствата бях станала негласен отговорник за бразилката. Успяхме да стигнем до залата, в която се провеждаше състезанието.

Всички отбори бяха разположени по коридорите на сградата и в едно от подземията. Честно казано добре, че бяхме в коридора, а не в подземието, защото долу нямаше въздух.

Самата зала е с габаритите на зала Фестивална и след като влезеш и видиш полетата, магията на състезанието те удря.

Организацията извън състезанието тотално им куцаше, но самото състезание беше безупречно. Швейцарска точност. Огромна прецизност. Децата трябваше да се явят 30 минути преди всеки рунд, да минат техническа проверка и да застанат на правилното място. Ако не се появиш на посоченото време, тръгват доброволци да те издирват и общо взето насила да те заведат до мястото. Швейцарска точност.

Продължава в До Вашингтон и назад (част 3)

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *