До Вашингтон и назад (част 1)

До Вашингтон и назад (част 1)

Отидохме на състезание. Станахме 111-ти. Далеч не спечелихме, но…

Нека започна от малко по-далеч.

Събрахме се на летището на 14-ти юли 2017 в 4 сутринта. Наредихме се на една доста дълга опашка, за да се чекираме. На пръв поглед абсолютно нищо специално.

Да, обаче… Ние трябваше да чекираме кутия с габарити 55х55х55см и с неприятни килограми. (тази кутия беше „домът“ на нашия робот) Поставихме кутията на кантара и БАМ! изписа 30,5кг (билетът ни позволяваше 20кг безплатен багаж, а максималното тегло, което можеш да качиш в самолета е 32 кг.) Според предварителни телефонни разговори с Луфтханза ни бяха информирали, че това удоволствие ще ни струва около 250 евро в посока. Виждайки 30,5кг, пребледняхме малко. Момичето, което се занимаваше с нас, изпадна в паника. Не искаше да ни качи кутията изобщо на самолета. Разбрахме се, че ако свалим до 28 кг, ще ни я качи. Пак да кажа, че опашката беше голяма… В този момент отваряш кутията насред летището и започваш да вадиш съмнителни метални части, въжета, маркучи и т.н. Успяхме бързо да разпределим 2,5кг чарколяци по куфари и сакове. Свалихме килограмите. И въпреки това все още трябваше да плащаме свръхбагаж от 8кг. В този момент от група 7 човека бутнахме само 3 куфара за чекиране. Усмихнахме се с най-мазните усмивки, които имахме, и момичето се смили над нас, и успяхме да качим кутията, без да даваме една торба пари за свръхбагаж.

Успокоени, доволни и олекнали с 30кг, се сбогувахме с всички изпращачи и се качихме на ескалатора на Терминал 2 на летище София. В този момент те удря един вътрешен шамар и се сещаш, че от този ескалатор нататък отговаряш за 5 ЧУЖДИ деца. Вадиш папката с 200 страници принтирани и ксерокопирани документи и се молиш след 12 дни да върнеш същите тези деца живи и здрави на онези хора, които радушно махат за довиждане в долната част на ескалатора. Докато не стигнеш до този момент, не знаеш колко сериозна всъщност е работата. Още в първите 5 минути осъзнаваш, че трябва да събереш всички паспорти, защото Заки си изтърва 5 пъти неговите два само докато стигнем до гейта. Минавайки паспортна проверка, вече си със силно развит инстинкт да броиш 2-4-6 на всеки 30 секунди.
Качихме се на самолета, излетяхме, спахме, кацнахме във Франкфурт. И в този момент – първи панически ужас за мен – момчетата, които бяха разположени в предната половина на самолета, се наложи да хванат следващия автобус от самолета до терминала. Седиш и чакаш на терминала да се появят три момчета и се молиш да не са хванали по пистата. Всичко беше наред, събрахме се и на входа стоеше една любезна, усмихната германка, която проверяваше паспортите на всички. Проверява моя и ми вика „Честито … ( и избоботи нещо, което не чух)“, изпрати ме да застана отстрани на опашката. След като и Станчев, Пепи и Иван се наредиха при мен, разбрахме, че става въпрос за „проверка на случаен принцип“. Какво представлява случайната проверка – вкарват те в една стаичка, събуваш си обувките, сваляш раници и общо взето всичко обемно от себе си. Проверяват те за барут, включително ти бъркат и в обувките и ти опипват чорапите. Забавна работа.
Минавайки всички проверки, застанахме в чакалнята. И изведнъж се чувстваш леко тъп, защото всичките пари в теб са долари, а във Франкфурт работят с евро. Една вода не можеш да си вземеш… и седиш и чакаш 3 часа да се качиш на самолета. Тук срещнахме още 2 отбора пътуващи към същото състезание – след като ти кажат откъде са, осъзнаваш, че не знаеш как си завършил по география.

   

Качихме се във втория самолет и започна най-дългото пътуване на света. Чекнене, бутане и невъзможност да си намериш място. Това беше полета до Вашингтон за мен. Не и за Иван, разбира се. В момента, в който си седна на мястото, заспа като заклан и го събудихме малко преди да кацнем. Ето това е способност да спиш навсякъде…

Кацайки на летище Дълас във Вашингтон, доста бързичко стигнахме до паспортна проверка и започна чакането. Протече най-тихият инструктаж на света – „Деца, не използвайте думи като Терориста, Базука, Бомба  и т.н. ( все имена на модерни песни през лятото), не правете резки движения и не изглеждайте подозрително“. Всички чакахме на опашка да ни проверят с изключение на Заки, който като амарикански гражданин минава от друго място и то по бързата процедура. В един момент седим и чакаме и със Заки ни делят едни страшни типове с големи пушки и лоши физиономии, а той от другата страна на стъклената преграда обикаля като муха без глава, въобще неизглеждащ подозрително. Минахме проверката със Станчев и хукнахме да търсим огромната бяла кутия, която щеше да реши дали въобще щяхме да участваме в състезанието. Обиколихме цялата огромна зала и накрая намерихме отделение „багаж със странни размери“ и там стоеше тя. Цяла. Роботът също беше цял. Щяхме да участваме в състезанието!

Излязохме вече от охраняемата част и на изхода ни чакаха организаторите с табелка със нашето знаме и надпис на чист български „Добре дошли!“. Много трогващо беше. Вече бяхме в ЩАТИТЕ!

Продължава в До Вашингтон и назад (част 2)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *