Роботиката като нещо повече от още една школа

Роботиката като нещо повече от още една школа

Асен Доцински

Преди да стана учител по роботика никога не бях посещавал подобни курсове. Имах нужните познания по математика и програмиране, но нямах идея как би изглеждал самия процес по предаване на тази информация на деца от начално училище. Базирайки представите си на личния си опит от онова време – проблеми с дисциплината, непрофесионално поведение от страна на учителите и трудности в пригодяването на материала, както за най-бързите, така и за най-бавните ученици – определено бях уплашен. Но след като наблюдавах как няколко старши учителя преподават разбрах, че има огромна разлика между строгата, понякога потискаща атмосфера в училище и разчупените уроци в Робопартанс.

Веднага щом влезете в залата по роботика, представите ви за типичната класна ще бъдат разбити. Няма тетрадки, химикали и дебели учебници – вместо това на всеки чин е поставен лаптоп и комплект с части. Учениците си имат лични профили в системата, откъдето могат да четат урока си; да виждат какви задачи са им поставени и да ги отбелязват като решени. По този начин децата се окуражават сами да следват поставените им за занятието задачи, вместо да чакат информационен поток от възрастния в стаята. Веднъж възприели този активен подход към урока, учениците се учат на самостоятелност и се мотивират да свършат повече, тъй като вече отбелязват изпълнени задачи от списък, чийто край могат да видят, вместо да решават просто поредната задача на учителя.

Всичко това драстично променя динамиката на урока – вместо преподавателят да се пени на дъската да обяснява суха теория, той може да използва времето си, за да подчертава най-сложната част от материала, да отговаря на въпросите на учениците и да помага на тези, които изпитват трудности. За преподавателя това означава повече свобода в преподаването на урока и повече директна комуникация с децата. Учениците пък получават лично отношение от преподавателя, която е ключова за разбирането на новата материя. Неведнъж ми се е случвало да имам ученик в групата си, който изглежда сякаш няма желание за работа, но всъщност да се оказва, че той просто не съвсем е схванал нещо от предния урок. В такива случаи мога да разчитам на останалите да следват задачите си и да ме питат въпроси от време на време, когато не могат да направят нещо, докато аз обръщам основната част от вниманието си върху това изостанал ученик, за да получи ясно разбиране върху нещата.

Може би най-голямата разлика между занятията по роботика и часовете в нормалната класна стая, обаче идва от самото естество на задачите. Когато бях (по-)малък посещавах курсове по програмиране, но те бяха много подобни на обикновените часове в училище – сядаш си на мястото, дава ти се, какво да правиш и ти работиш на компютъра, опитвайки се да решиш, колкото се може повече задачи. В курсовете по роботика, от друга страна, това не би могло да бъде по-далеч от истината. В началото на всяко занятие пред учениците се поставя една голяма задача, която трябва да изпълнят за следващите два или три часа. В зависимост от нивото тя може да варира от това да накараш робота си да се движи напред или да направи точен завой до това да минава през лабиринт, да играе баскетбол или прецизно да пренася товар с помощта на роботите на другите екипи. Всяка друга задача в урока е, по един или друг начин, просто следващата логическа стъпка към постигането на крайната цел, така че в края на всяко занятие лицето на всеки ученик да светне от ентусиазъм, понеже е накарал робота си да направи нещото, което в началото му се е струвало направо невъзможно.

Освен това задачите не са само това да наредиш блокчетата за програмиране правилно. Всяко занятие преподавателят носи или начертава поле, в което роботът трябва да изпълни предназначението си. От една страна така учениците много по-лесно правят връзката между абстрактното, което правят на компютъра, и конкретното, което се случва на полето. Но освен това присъствието на полето отваря изцяло ново измерение в преподаването на урока, а именно – експериментирането. Преподавателят в Робопартанс не трябва да дава наготово отговорите на своите ученици. Вместо това той трябва да ги побутва към верния отговор чрез насочващи въпроси от рода на: “Защо роботът ти не стигна до финала?”, “Завоят ти по-дълъг или по-къс трябваше да бъде?” или “Помниш ли какво си говорихме за този сензор? Какво беше специалното при него?”. Така по-досетливите ученици се стимулират да спрат и да се замислят дали не изпускат нещо, а останалите – да изпробват различни настройки на програмите си и да си направят нужните заключения. Поради това въпросът “Защо не става?” обикновено не е последван от реакцията “Аха, ясно”, (която може да означава милион неща,) а се случва нещо по-дълбоко. Като преподавател срещу себе си първо виждам един леко объркан поглед. После ученикът отива да промени програмата си по даден начин и отново пуска робота си на полето. Питам го: “А този път защо не се е получи?” и още докато ученикът ми отговаря на лицето му се изписва изражението на млад учен, който тъкмо е открил нещо фундаментално за вселената – “Еврика!”. Веднъж стигнали сами до решението на проблема, децата наистина разбират същността на материала и неведнъж съм се изненадвал от това как седмици по-късно, някой ученик се сеща за същия този проблем и използва наученото, за да реши новата задача по оригинален начин.

Естествено, експериментите често водят до творчески и нестандартни решения на проблемите в занятията. Това е най-силно изразено в свободното конструиране, където на учениците се дава да закрепят сензор за робота или да направят изцяло свой робот без инструкции. Противно на очакванията обаче преподавателят не критикува решенията на учениците, когато използват твърде много части или решават задачата излишно сложно – всяко решение, стига да работи, се приема. Така учениците се научават, че най-важното не е да направят перфектния робот, а да измислят собствено решение и да се справят с мисията си, макар и по заобиколен път. В хода на експериментирането децата се учат и на друго важно умение – да бъдат взискателни към решенията си. Тъй като за всеки проблем могат да се измислят безкрайно много решения, преподавателят е длъжен да постави ясни граници относно това докъде точно е изпълнена задачата. Ако роботът трябва да измине половин метър разстояние, броим ли мисията за изпълнена при 48см? А при 43? С времето учениците започват сами да си налагат тези стандарти за качество на работата, така че когато някой приключи задачата си всички в стаята знаят, че той не е отбил просто номера – роботът е извършил нужното с точност до сантиметър.

Поради всички тези причини да преподавам в Робопартанс ми харесва много – и го пиша, защото го мисля. Свободната атмосфера в занятията ги прави много по-забавни, а откритата комуникация между мен и учениците и споделянето на общи проблеми с групата видимо прави децата по-продуктивни и ученолюбиви.

team of children greet with medals

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *