До Вашингтон и назад (част 6)

До Вашингтон и назад (част 6)

И като за финал.

След дългата нощ на сушене на дрехи и обувки, дойде и сутринта на деня, в който трябваше да си тръгнем за България.

Стаите трябваше да са освободени до 12:00. Бяхме се уговорили с един българин, който разполагаше с автобус, да дойде да ни вземе и да ни закара до летището. В последния момент, обаче, се оказа, че автобуса се е развалил и няма да успее да ни вземе. Трябваше да си намерим друга алтернатива.

Като цяло предвижването ни от точка А до точка Б никак не беше лесно… кутията… Не можехме да викнем Убер, защото той се плаща с карта, а ние нямахме подходяща. Не можехме да си викнем такси, защото щяха да ни трябват 3, тъй като те качват само на задната седалка. Не можехме да си хванем градски транспорт, защото той тръгваше от „централната гара“, а тя беше прекалено далеч, за да можем да пренесем кутията до там.

Портиерът на хотела се оказа човек с доста връзки и успя да ни уговори превоз с бусче до летището за 100 долара. Много се зарадвахме, но можеше да дойде да ни вземе чак в 14:00. Трябваше да чакаме 2 часа във фоайето на хотела. Чакахме.

Шофьорът на бусчето (което всъщност беше огромен джип) беше пакистанец със жестоко чувство за хумор. През цялото време сме се заливали от смях.

Стигнахме до летището. Правихме се на разсеяни, докато си чекирахме багажа и никой не ни попита за кутията даже. Проблемът на американците е като внасяш, не като изнасяш. Наредихме се пред гейта и чинно си зачакахме. По време на полета разбрахме защо е нужно да си с вързан колан през цялото време. При една много силна турболенция Иван подскочи толкова, че се отдели на около 20-30 сантиметра от седалката.

В началото си мислехме, че 3 часа престой на летището във Франкфурт, ще бъде прекалено много. Да, ама не бяхме съобразили, че ние трябваше да стигнем от гейт Z до гейт B. Това си е почти цяла азбука разстояние. На моменти дори се позатичвахме, за да не изтървем самолета си. Чакали сме не повече от 20 минути и започнаха да ни качват на самолета.

Хубавото при излизането на нашия терминал беше, че върнахме толкова деца, колкото бяхме взели, а и то правилните. Нямаше загубен багаж, дори и роботът си беше стигнал успешно. Излизайки на изхода вече усещаш едно облекчение, че връчваш всички деца на съответните родители и те вече не са твоя отговорност.

Ставаш свободен.

И въпреки това облекчение бих отишла отново с тези деца на следващата дестинация и то с голямо удоволствие.

2-4-6

КРАЙ.

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *