До Ню Йорк и назад

До Ню Йорк и назад

Тъй като Вашингтон и Ню Йорк са близо един до друг (малко като от София до морето, но за размерите на САЩ си е направо близко), решихме един ден да прекараме там. Спането в този град струва две торби пари и затова нямаше как да спим там. Трябваше да идем сутринта и да се приберем вечерта. Пътят е 3 часа с автобус (с влак е по-малко, но влакът е 3 пъти по-скъп). Проблемът беше, че по закон нямаме право да бъдем с децата извън хотела между 00:00 и 6:00. Това означаваше, че най-ранният автобус, който можехме да хванем е в 7:00, а най-късният, за да се приберем е в 17:30. Това ни остави само със 7 часа в Ню Йорк. Изводът е, че това време е крайно недостатъчно, за да видиш града.

На всичкото отгоре, климатикът на автобуса се счупи, щяхме да се сварим и се наложи да спрем и да изчакаме да дойде друг да ни вземе. Загубихме 1 час. Тоест останахме само с 6 часа.

Затова приоритизирахме. Емпайър Стейт Билдинг и Медисън Скуеър Гардън видяхме през капандурата на автобуса и се ограничихме с това.

Както се вижда и на снимката, валеше проливен дъжд.

Слизайки от автобуса, бяхме принудени да тичаме до някоя козирка. Придвижвахме се по ръбовете на сградите и бягахме възможно най-бързо.

Накрая намерихме „магазин за левче“ и си купихме дъждобрани, защото бяхме решили, че нищо няма да ни спре да разгледаме града и няма да прекараме целия ден в някой мол или кафене.

Облякохме дъждобраните и резултатът беше този:

         Приличахме на смърфове.

Това, което не съобразихме беше, че дъждобраните няма как да ни спасят краката от дъжда и след 5-10 минути краката на всички джвакаха. Но това не ни спря да продължаваме да ходим. Малко след това дъждът спря и слънцето се показа.

        

Трябваше да опитаме от класическия американски уличен хот-дог. $4 за мини питка с мини кренвирш.

Не ни хареса.

Голямото пиле сякаш току-що го бяха зарязали в Сентръл Парк. Седяхме на един мост и го гледахме колко измъчен поглед има и никой от нас не можеше да се сети как е „Голямото пиле“ на английски (не буквален превод, а както се казва в улица Сезам). И до днес не можем да се сетим.

След тази тъжна гледна, притичвахме по улиците на Ню Йорк, за да успеем да минем през Тайм Скуеър и да успеем да си хванем автобуса наобратно.

Стигайки до най-известния площад на света, осъзнах, че тикът, който бях развила – да броя 2-4-6 на всеки 5 минути, се беше засилил и вече беше 2-4-6 на всеки 30 секунди.

Защо? Както се вижда и на снимката, тук няма къде игла да хвърлиш. В тази лудница, ако загубиш дете, пиши го безследно и безвъзвратно изчезнал.

А ние с Иван бяхме поели ангажимент да върнем точно толкова деца, колкото сме и взели. Тъжното беше, че трябва да върнем и същите деца, защото иначе щеше да е подозрително.

Този тик се развива до честота на всеки 10 секунди, когато Иван хукне да стигне до автобуса, за да не тръгнат случайно без нас.

В този момент осъзнаваш, че индианската нишка, която бяхте изградили и работеше, вече не работи, защото нямаш възрастен в началото на веригата, само в края. Вървиш и 2-4-5, и първите няколко пъти се стряскаш, защото няма 6. После се сещаш, че Иван е 6. Продължаваш, почти тичайки, до автобуса, и 2-4-5.

Там чака 6. И автобусът е там. Не сме го изтървали. Качихме се и в момента, в който седнахме краката ни започнаха да пулсират. Бяхме минали над 30 000 крачки за този ден. До този момент напрежението не ни беше позволило да осъзнаем колко много ни болят краката. И разбира се, понеже в Щатите имат само две състояния на климатика – включен и изключен, в автобуса е кучи студ. А ние малко или много все още сме мокри от по-ранният дъжд. Почти умрели от студ стигнахме до Вашингтон.

И там…

Там не беше розово. Валеше изведро, духаше вятър и беше студено. Автобусът ни остави на 14 пресечки от хотела. Сложихме дъждобраните и хукнахме да бягаме. Както вече споменах, отводняването на улиците на Вашингтон не е много добро и съответно ние не бягахме, а плувахме. Когато най-накрая стигнахме до хотела, нямахме сухо място по себе си. Обувките на всички бяха подгизнали.

На следващата сутрин трябваше да освободим хотела. Момчетата трябваше да си обуят мокрите обувки.

Креативност…

Продължава в До Вашингтон и назад (част 6)

 

2 коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *