До Вашингтон и назад (част 4)

До Вашингтон и назад (част 4)

След състезанието… Отишли сме на толкова хиляди километри от дома, нямаше как да не разгледаме.

Условие №1 относно багажа на децата беше да имат маратонки. Защо? Защото почти ги скъсахме от носене.

Аз като един ненормален турист имах предварително изготвен списък на всичко, което трябва и не трябва да се види във Вашингтон. Списъкът беше дълъг.

Нека започна от там, че след състезанието трябваше да освободим общежитието и да си прехвърлим багажа от там в предварително организираният ни хотел. Нищо особено. Обаче…

Никой до този момент не беше осъзнал, че ние мъкнем един топуз с габарити 55х55х55см и 30,5 килограма. Е, осъзнахме го в един момент. На картата се виждаше маршрутът, който трябваше да извървим, влачейки тази подозрителна кутия.

Бележка за следващото състезание: СЛОЖЕТЕ МУ КОЛЕЛА НА ТОВА ЧУДО!

Най-краткият ни маршрут преминаваше през парка на Белия дом. В момента, в който стигнахме на входа на парка на 17-та улица, един силно въоръжен полицай на кон ни спря с въпроса „Вие къде така?“. Разбира се, трябваше да отворим кутията, да разровим и да обясняваме 2-3 минути, че ние не сме терористи и това не е бомба. Разбрахме се, помоли ни да се изнасяме по-бързичко от околността на Белия дом и ни пожела лек ден. Това разстояние от километър и малко е най-дългото разстояние на света, когато мъкнеш 30,5-килограмова кутия. Всички момчета се изредиха да я носят, а ние с Рада бяхме отговорници за влаченето на куфарите. Те поне имаха колелца. (Което пак ме връща на забележката – КОЛЕЛЦА!!!)

Както и да е, стигнахме до хотела. Часът беше 10:30. Настаняването започва след 12:00. Добре, че на рецепцията работеше една много разбрана възрастна дама, която изюрка камериерките да почистят бързо момичешката стая (по-малката от двете) и ни разреши да си оставим багажа там. Прекрасна жена! Да е жива и здрава.

Оставихме си багажа и излязохме пред хотела. Навън беше 37 градуса. Нищо работа за лятно време. Да, ама сега към тези 37 градуса добавете и факта, че във Вашингтон има 100% влажност. За тези, които не знаят какво е 100% влажност – излизаш навън и все едно някой те е хванал за гърлото. Дрехите са ти потни още преди да си ги облякъл. Потиш се от места, които не си подозирал, че можеш да се потиш. Добивате представа.

За целия си престой във Вашингтон сме се качили само един път с децата на автобус, за да отидем до Зоологическата градина, която е на другия край на града. Смятайте. 5 дни чисто ходене. Счупихме всички крачкомери. И противно на очакванията ми, тия 5 деца могат да ходят. Нито един път не се чу мрънкане, че някой го боли нещо. Машини!

Първата ни дестинация беше ботаническата градина. Разгледахме я веднъж като български ученици закарани на сила на екскурзия с класа (тоест в рамките на 20 минути). Причината не беше просто, че цветята не са най-интересното нещо, а и факта, че това място все пак е ПАРНИК. Да напомня за 100-те процента влажност… Поради стечение на обстоятелствата трябваше в определено време да бъдем пред ботаническата гради и се наложи да чакаме 40 минути. То така ли се чака в тая жега. И тогава разбрахме колко точно интерактивна са образователните места в САЩ. Рецепционистката ни показа едни тетрадки (като учебни тетрадки по биология), които раздават на учениците посещаващи ботаническата градина. Тези тетрадки бяха направени с толкова мисъл и успяха да направят посещението в ботаническата градина забавен. За всяка от залите имаше различни предизвикателства, които трябва да изпълниш. Обиколихме 2ри път ботаническата градина, този път с тетрадките. Евала на американците!

След ботаническата градина дойде ред на Air and Space Museum – музеят на авиацията и астронавтиката. До този момент вървяхме като група и броенето 2-4-6 всеки път излизаше. Но в такива ситуации научаваш, че има два типа хора – тези, които разглеждат музеи и се спират само на нещата, които са им интересни и тези, които трябва да прочетат всеки текст, всяка буква и всеки знак в музея. Иван, Заки и Сотиров са от втория тип хора. Наложи се да се разделим, за да може всяка от групите да разгледа музея със своето темпо.

Резултатът беше това:

Всички чакахме Иван и Заки (след 3 часов престой в музея). Накрая чакахме само Иван. Гарантирам, че не е останал непрочетен надпис в тоя музей.

(За архива да обясня, че близалката в ръцете на Пепи се нарича Jawbreaker (Челюсточупач) и му отне 3 дни да я изяде)

Продължава в До Вашингтон и назад (част 5)

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *